За любителите на фантастиката предлагам един стар мой разказ. Написах го през 1997 година, като оттогава претърпя няколко редакции. Първоначалното му заглавие бе "Лека му пръст". Преди около година го промених на "Последната надежда" и с това заглавие кандидатствах в два-три литературни конкурса. В крайна сметка реших да се спра на първоначалния му вид. Поради тази причина оставих "Последната надежда" като подзаглавие, тъй като разказът е известен на някои читатели точно с това име.

© Илия  Кадинов, автор, 1997

ЛЕКА МУ ПРЪСТ

(ПОСЛЕДНАТА НАДЕЖДА)

Навсякъде личеше, че бе изминало почти столетие от последната и най-страшна световна пандемия. Градовете бяха пусти, толкова пусти, колкото никога преди това не са били. Времето сякаш бе спряло и типично по човешки скучаеше и чакаше да се случи нещо интересно.

Както всеки друг град, така и този си имаше гробище. По ирония на съдбата човешки крак не го бе прекрачвал години наред. Една огромна буренясала пустош обграждаше надгробните плочи. Зноен и сякаш уморен от живота вятър едва-едва се довя до стара ръждясала табела, на която все още личеше надпис с протрити от времето зелени букви:

ВЕЧНА ОБИТЕЛ ЗА РОБОТИ ОТ ДЕВЕТО И ДЕСЕТО ПОКОЛЕНИЕ.

Навярно думите на пръв поглед изглеждат гротескно, но това е само привидно. Тези думи имаха смисъл, и то много личен смисъл: бяха написани от ръката на робот.

Встрани от табелата, откъртен наполовина и наклонен на една страна – така както някога бе наклонена и кулата в Пиза, – се клатушкаше прогнил дървен кол, на чийто връх бе прикован ламаринен ветропоказател. В по-заден план се виждаше съборена каменна ограда, цялата обрасла с бурени и затрупана със смачкани и проядени от ръжда боклукчийски кофи. Отдясно на оградата стърчеше висок сводест портал. На него се бе подпрял прегърбен човек с дълга и спластена от пот и кал коса и грубо орязана брада. Лицето му бе смръщено, а очите – застинали в смътно очакване. Той не знаеше своето име, тъй като откакто се помнеше, не се налагаше да го употребява. Беше последният човек.

Безименният почти пълзешком се доближи двайсетина метра през буйната трева до среден на ръст андроид, облечен в свещеническо расо, и с почуда, привидна само за дивак, се вслуша в думите му.

– Господ да се смили над душата ти, дете мое, и да опрости греховете ти!

В този момент около изкопания гроб заридаха дузина андроиди, които дотолкова приличаха на човеци, че почти нямаше разлика. Явно инженерите, които ги бяха конструирали, се бяха престарали в стремежа си да ги уподобят на хора. Движенията им бяха безшумни и плавни, сълзите им –  истински, а изкуствената им кожа бе набраздена с малки пори досущ като човешка.

– Не плачете, деца мои – рече отчето. – Хората отнесоха вината за смъртта си в отвъдното, а ние ще трябва да търпим тези тежки и непосилни за нас последствия.

 В крайчеца на окото на свещеника блесна малка сълза. Той се сподави от жал, гледайки себеподобните си, и печално продължи:

– Защо измряха хората, защо ни оставиха сами? Каква бе тази болест, която ги покоси и отнесе душите им в отвъдното? А нашите електронни души и износени механични тела кой ще ги поправя сега? Ще си мрем така – под път и над път. Интелектът ни е достатъчен да бъдем само бледи сенки на хората. Техните кибернетични фобии ни отнеха възможността да се регенерираме сами.

Отчето направи кратка пауза и сведе тежкия си поглед. След няколко секунди, прекарани в мълчание, той се наведе, взе с дясната си ръка шепа пръст и посипа с нея положения в изкопа пред него ковчег.

– Лека ти ръжда, дете мое, почивай в мир и спокойствие!

Всички присъстващи загребаха с длани от изсъхналата почва и точно тогава иззад храстите, избуяли около гроба, се показа сбръчканото и просълзено лице на безименния. Показа се и ръка, която запокити едра бучка пръст в изкопа в израз на съчувствие.

Андроидите се втренчиха с учудване в невзрачното лице и в един глас викнаха:

– Човек, човек, човек...

И хукнаха да го гонят.