За любителите на фантастиката предлагам един стар мой разказ. Написах го през 1997 година, като оттогава претърпя няколко редакции. Първоначалното му заглавие бе "Лека му пръст". Преди около година го промених на "Последната надежда" и с това заглавие на кандидатствата в два-три литературни конкурса. В крайна сметка реших да се спра на избрания му вид. Поради тази причина оставих "Последната надежда" като подзаглавие, тъй като като разказът е известен на някои читатели точно с това име.

© Илия  Кадинов, автор, 1997

ЛЕКА МУ ПЪСТ

(ПОСЛЕДНАТА НАДЕЖДА)

Навсякъде личеше, че бе изминало почти столетието от последната и най-страшната световна пандемия. Градовете бяха пусти, толкова пусти, колкото никога преди това не са били. Времето изглежда е спряло и типично по човешки скучаеше и чакаше да се случи нещо интересно.

Както всеки друг град, така и този си имаше гробище. По ирония на съдбата човешкият крак не го бе прекрачвал години наред. Една огромна буренясала пустош обграждаше надгробните площи. Зноен и какъвто уморен от живота вятър едва-едва се довя до старата ръждясала таблица, на която все още личеше надпис с протрити от времето зелени букви:

ВЕЧНА ОБИТЕЛ ЗА РОБОТИ ОТ ДЕВЕТО И ДЕСЕТО ПОКОЛЕНИЕ.

Навярно думите на пръв поглед изглеждат гротескно, но това е само привидно. Тези думи имат смисъл, и то много личен смисъл: бяха написани от ръката на робот.

Встрани от табелата, откъртен наполовина и наклонен на една страна – както някога беше наклонена и кулата в Пиза, – се клатушко прогнил дървен кол, на чието връх бе прикован ламаринен вятъропоказател. В по-заден план се вижда съборена каменна ограда, цялата обрасла с бурени и затрупана със смачкани и проядени от ръжда боклукчийски кофи. Отдясно на оградата стърчеше висок сводест портал. На него се подпрял прегърбен човек с дълга и спластена от пот и кал коса и грубо орязана брада. Лицето му бе смръщено, а очите – застинали в смутно очакване. Той не знае своето име, тъй като като откакто се помни, не се налагаше да го използва. Беше последният човек.

Безименният почти пълзешком се доближи двадесетина метра през буйната трева до среден на ръст андроид, облечен в освещеническо расо, и с почуда, привидна само за дивак, се слуша в думите му.

– Господ да се смили над душата ти, дете мое, и да прости греховете ти!

В този момент около изкопаването на гроб заридаха дузина андроиди, които дотолкова приличаха на човеци, че почти нямаше разлика. Явно инженерите, които ги бяха конструирали, се бяха престарали в стремежа си, за да ги уподобят на хора. Движенията им бяха безшумни и плавни, сълзите им –   истински, а изкуствената им кожа бе набраздена с малки пори досущ като човешка.

– Не плачете, деца мои – рече свещеникът. – Хората отнесоха вината за смъртта си в отвъдното, а ние ще трябва да търпим тези трудности и непосилни за нас последствия.

 В крайчеца на околото на свещеника блесна малка сълза. Той се сподава от жал, гледайки себеподобните си, и печално продължава:

– Защо измряха хората, защо ни оставиха сами? Каква е тази болест, която ги покоси и отнесете душите им в отвъдното? А нашите електронни души и износени механични тела, които ще ги поправя сега? Ще си мрем така – под път и над път. Интелектът ни е достатъчен да бъдем само бледи сенки на хората. Техните кибернетични фобии нямат възможност да се регенерират сами.

Отчето направи кратка пауза и сведе тежкия си поглед. След няколко секунди, прекарани в мълчание, той се наведе, взе с дясната си ръка шепа пръст и посипа с нейното положение в изкопа пред него ковчег.

– Лека ти ръжда, дете мое, почивай в мир и спокойствие!

Всички смятащи загребаха с дъни от изсъхналата почва и точно тогава иззад храстите, избуяли около гроба, се показа сбръчканото и просълзено лице на безименния. Показване се и ръка, която запокити едра бучка пръст в изкопа в израз на съчувствие.

Андроидите се втренчиха с учудване в невзрачното лице и в един глас викнаха:

– Човек, човек, човек...

И хукнаха да го гонят.